Комияс не е от онези испански дестинации, които цял свят мечтае да посети. Комияс дори не е от местата, за които някога, съвсем случайно, може би си чувал. Когато се запътихме към това крайморско селище, не очаквах много – църква в центъра му, няколко красиви гледки и прохладен бриз. Оказа се, че съм невежа. В селцето с малко над 2000 души население имаше повече архитектурни паметници, отколкото в някои големи градове. Разходката между прелестните вили отрупани с цветя бе прелюдия към забележителностите от епохата на Модернизма.
Легенди и история
В миналото Комияс бил рибарско селище, чиято неразривна връзка с морето носела препитание, но и много страдания. Бурите винаги са били най-големия страх на жителите от крайморските градове на Кантабрия. Близките на рибарите често виждали как огромните вълни поглъщат малките рибарски лодки на няколко метра от брега, но не можели да направят нищо. Затова те се уповавали на молитви към светците и на камбаните, вярвайки, че техният звън укротява морето. А сутрин, когато бурята била преминала, из бистрите морски води излизали прекрасни нимфи, за да изсушат платна, изтъкани от злато и сребро. Докато чакали те танцували и от всяка тяхна стъпка излизали цветове, които се носели във въздуха, докато изчезнат като балончета пяна. Ако човек успеел да хване някой цвят преди да се е разпаднал, той щял да бъде щастлив цял живот. А откриел ли парченце от платната на нимфите, морските създания го повличали в дебрите на морето, за да го оженят за най-красивата от тях. С легендите за тези прелестни нимфи рибарите сигурно забравяли за страха от бурите и мечтателно се впускали във водите, с надеждата да ги зърнат. Омагьосани от гледката от мирадора Света Лусия, ние също толкова смело се впуснахме да опознаем забележителностите на Комияс.
Това е неповторима къща-дворец построена за видния местен адвокат Мáксимо Диас де Кихано. Творбата е сред първите на Гауди и една от трите му единствени постройки извън Каталуния. Едва тридесетгодишен той полага основите на модернистичната архитектура. Още на този ранен етап от развитието на твореца, проличава маниакалната му педантичност към детайлите, чийто най-висок израз е прочутата базилика “Светото семейство” в Барселона. Гауди подробно изучава характера и начина на живот на Мáксимо, за да проектира къща, която отговаря на всички нужди на стопанина си. Домът напомня на слънчоглед, който следва положението на слънцето. Денят започва в спалнята, където първите слънчеви лъчи будят адвоката. Диас де Кихано имал славата на женкар и често осъмвал с омъжени дами. Затова Гауди проектира специални щори, пропускащи светлина, но не и любопитни погледи.
Мáксимо също обичал да свири на пиано и в къщата има специално помещение отредено за това негово хоби. Любопитно е, че на балконите на тази зала всъщност има пейки. Но те не гледат към красивата околност или цветната градина, а навътре – към пианиста. Музикалната тематика на стаята е допълнена от уникалните прозорци, които при отваряне и затваряне издават звук, наподобяващ камбанен звън. Денят завършва в трапезарията и стаята за пушене с багрите на залеза. Фасадата на сградата е не по-малко интересна и отново крие множество символи. По цялата й дължина минават пет фриза с релефно изображение на слънчоглед, които са алюзия на музикално петолиние. Екстериорът на къщата е доминиран от кулата, от която се вижда закътаната външна градина. За съжаление собственикът не успял да се наслади на своя дворец, защото починал в същата година, когато строежът бил завършен. Наричат къщата “Капризът на Гауди”, защото архитектът никога повече не се върнал в Комияс. Проектирал я като прищявка и я изоставил.
Дворецът Собреяно
Съвсем наблизо от Капризът на Гауди се намира дворецът Собреяно – симетрична, неоготическа сграда, чиито каменни дантели напомнят на венецианските. Строежът започва по поръчка на Антонио Лопес, първият Маркиз на Комияс. Величествената постройка заема мястото на някога скромният квартал, в който е роден и отраснал маркизът. С издигането на двореца той не само сбъдва една своя мечта, но и подготвя дом, достоен за гостуването на своя добър приятел крал Алфонсо XII. Именно испанският монарх полага първия камък през 1881 година. Интериорът на сградата е обзаведен с мебели на Антонио Гауди. Залите са облени в светлина, която влиза през прелестните, разноцветни стъклописи или се спуска от забележителните полилеи. Всъщност, дворецът Собреяно е първата сграда в Испания, в която е използвано електрическо осветление.
Папският университет в Комияс
От градините на двореца, разположен на върха на един хълм, се открива гледка над къщите на Комияс, скътани в долината. От другата страна на града отново има възвишение, на което се издига още една разкошна постройка. Червената тухлено-керамична фасада на сградата контрастира със зеленият тревен килим, постлан около нея. Навсякъде могат да се видят религиозни символи и сцени, защото университетът е основан с идеята да обучава местни кандидати за свещенството. Първоначално, с благословията и позволението на Папа Пий X, тук можело да се изучава Теология, Философия или Канонично право. В наши дни това е един от най-добрите испански университети и предлаганите специалности са много по-разнообразни.
Забележителният Комияс
В края на монументалната ни разходка все още не можех да си обясня какво е привлякло едни от най-добрите испански художници, архитекти и скулптури на онова време в това селище. Oтговорът се крие във фигурата на първия маркиз на града, който положил много усилия за развитието на Комияс. Той бил инициативен и предприемчив бизнесмен, банкер и филантроп. Щедрият Антонио Лопес финансирал построяването на сградата на университета. Освен това отпуснал заеми на испанското правителство във връзка с разходите за войните в Америките. Благодарение на своите заслуги той спечелил титлата Маркиз и най-високото отличие в наградната система на Испания. Починал преди да види завършеният вид на грандиозните си архитектурни проекти. Но сигурно би бил изключително горд с разцъфването на родния Комияс, който към края на 19-и век бил един от най-популярните летни курорти в Северна Испания. И днес градчето пази част от магията на легендите, от въображението на великия Гауди и от обичта на Маркиз Антонио Лопес.
